Един луд ден с учениците на „Джон Атанасов”

- Не, твърдо „не” – мисля си, - нямаше да има „Бил Гейтс”, без да го е имало „Джон Атанасов”!
Това си мисля аз по пътя към Годишния концерт на Българското училище „Джон Атанасов” по случай завършването на учебната година и Денят на славянската писменост и култура. Носеха се разни слухове вече седмици наред, какви чудеса ще видим на този празник. Зер в това школо имаше не само стая, чинове и даскал в три разновидности отпред – български, история и география. Но имаше и Групи за предучилищна подготовка с невероятни малки мъже и жени, издигнали се вече по пет педи над земята, пеещи, скачащи, падащи, ставащи и дори правещи се на лебеди в някакъв си балет. Имало още и „Клуб на младия математик”,  АРТ клуб за млади художници, Танцов ансамбъл „Хорце” и други такива едни модерни подскачания, Детска вокална група, Инструментален състав,  Театрална школа, не е за приказване – но даже и Карате! И всички са се подготвили като за Златен медал на Олимпиада!
Даже лично познавам някои деца и учителки от това нестандартно българско-чикагско школо. Бояна, директорката, ми показа преди време два мастити тома със събрани в тях от децата-изследователи факти за българската имиграция по нашите северозападни бачкадорски щати. Работници в мини, железарски фабрики, по железопътни релси и пътища, даже и по небостъргачите. И така както с песен си работили от ранна утрин до късен здрач и превивали до последно кралимарковските си гърбини – и вестници писали, борели се за правата си още от 1903 година! И  аз лекичко ги поограбих тези деца, като тук-там съобщих, макар и с цитиране, че в Чикаго, именно, е печатан първият вестник на български език в Америка. Тези малки академици са намерили толкова много бисери в емигрантската ни история, та се е получило едно голямо съкровище! Което, сигурен съм, един ден  училище „Джон Атанасов” ще покаже на света.
Влизам в наетата  специално за Годишния концерт зала с балкони и сцена като за „Война и мир”, към която ще се взираме цялата вечер – и за сериозната работа като връчване на дипломите и прощаването с учениците за лятната ваканция, така и за артистичната вакханалия, която предчувствахме.  Търсило беше  училището зала за годишния си концерт. Колкото по-голяма – толкова по-голяма! Намира я в Културния център на сродните нам по гайдите ирландци. Сякаш достатъчна,  но  пак няма къде игла да падне. На сцената греят образите на Светите братя  под ярко-червен цветен венец. Два огромни пергамента с „АБВ” и цялата азбука се спускат от върха до паркета. Учителите, под спонтанните овации на залата, извеждат класовете на сцената. Децата преливат от енергия и емоции. Едни дяволити, други леко смутени, трети сериозно се чудят къде да дянат ръцете си. Най-малките най-малко се притесняват. Греят очите им и трескаво търсят в залата своя малък домашен стан... намират го и без да му мислят – махат им с двете си ръце!
Тук са най-умните ученици сред 150-те етноси в Чикаго, с най-хубавите майки – техните, облечени като за Червения килим на Оскарите в Холивуд и бащи... какво за тях? Просто – супер! Нали знаете защо училище „Джон Атанасов” така стремително стигна високо качество на обучението и е най-привлекателното място за ученето по български? Защото бащите тук са като унгарски коне, които теглят училищната каруца яко и всеотдайно! В това училище родителите повярваха в учителите и учителите вярват не по-малко в тях. С такава обща грижа за децата и най-разхайтените скоро поумняват  и стават... Може да станат даже като Джон Атанасов!
Джон Атанасов беше седнал на първия ред в салона. Синът на Бащата на компютъра. Беше дошъл от Колорадо по любезната покана за празника на училището с името на баща му.  Живее в живописното грандче Болдър, на 2000 метра надморска височина в планината. Има деца и внуци, играе тенис, пази в домашния си музей няколко сувенири от посещения в България – кукли в национална носия, дървени чинии и лъжици, един хубав калпак за овчарлък в планината... Ръководил е компании за оборудване при електрониката и компютърната графика, компания за доставка и поддръжка на медицинска апаратура, член е на Американското общество на машинните инженери и на Американския институт по аеронавтика и космос. Майките на Натали, която учи в Първи клас и Божидара – в  Четвърти клас в „Джон Атанасов”, седяха в залата до скъпия гост. Те имат своите корени в село Бояджик, където прабабите им са били от родата на  създателя на компютъра.
„Върви народе възродени”! Маршът на нашето детство гърми много мощно, но точно това ни трябва и на нас – големите деца в залата. Нали, все пак, и ние сме деца на Майката Земя! Гръмва и Българският Национален  Химн! Децата пеят на сцената, някои с ръка на сърцето, лицата им греят...
После, както казват, започва деловата част. Водещи на програмата са две ученички в национален екип... пардон – в национални носии.  И така „водят”, че човек започва да се пита – абе, ние големите, защо не даваме по-често на тези т.н. „деца” да вършат повече сериозни обществени работи? Правят ги понякога по-добре и от нас.
Идва ред и на директорката на училище „Джон Атанасов” Бояна Иванова. В специално обръщение тя благодари на Джон Атанасов – Младши за това, че е приел поканата да присъствува на тържеството. Скъпият гост също отвръща с благодарност за незабравимите изживявания в този ден.
Приветствие поднася и Генералният консул на Република България в Чикаго г-н Валентин Дончев. Говори за този ден, 24 май, символ на нашия дух и култура, ден на писменост, образование и интелект, за създателите на азбуката ни и учениците им,  дали свои, съществен принос в историята, в прогреса на нашата цивилизация. Генералният консул обявява официално и високата награда, спечелена от младите любители на киното и техните ръководители, заснели и показали филм представящ моменти от историята на старата българска имиграция в САЩ. Наградата е спечелена на Третия филмов фестивал „Културно наследство”, организиран от Министерството на културата и Фондацията „Петър Детев”
Адвокат Цветелина Бойновска, председател на Българо-Американската асоциация в Чикаго каза:
- Скъпи деца, учители и родители, в Чикаго постоянно научаваме за вашите невероятни постижения през последните няколко години. Вашите учители не само образоват възпитаниците си, но и правят изключително много за запазването на българския дух, език и писменост, нашето културно наследство. Затова и с усърдие всички ви помагаме – като хора от една общност и най-вече като родители, които по седем пъти на ден обясняват на децата си защо трябва да се учи и знае български език! Искам да поздравя всички родители, които всеки седми ден пътуват по два  часа в две посоки за да може детето им да се учи в българско училище и техните  деца – герои! 
... Организацията на празника е супер. Да управляваш толкова бурни и буйни потоци от разногодишни и  разнотемпераментни млади души вероятно е много трудно. Но идва и момент, когато и ръководителите стават обект на ръководене. На сцената излизат 17-те преподаватели. Всички скачат на крака! Така се посреща Учителят! Така, както е бил посрещан някога даскалът, донесъл първите книжки за четене. Така посрещнахме Учителя и тук.
Изведнъж – тряс! Тряс- тряс- тряс! Като порой по високия покрив прокънтяват гласове, чисти гласове, без акцент, които с неподозирана мощ ни съобщиха:
„Чело Коте Книжки... Мяу, Мяу, Мяу!”
Усещам, че и аз, като и другите из залата, съм гракнал да пея и се стряскам. Беше ми забранено да пея в клас, щото обърквах всички, само да си отварям устата трябваше - да не би инспекторите да ме видят, че нещо съм мрачен и да питат дали не са ме набили учителите, та им се сърдя...
С очи огромни, зяпнали в още по огромна книга, децата показват как това страшно ученолюбиво коте чете книжки! Писани на български – сигурни сме в това. Накрая певците, четци и актьори се покланят по най-перфектните правила на виенската сценична школа!
„Първи Б” -  на сцената!
 Фурор.  Родителите се юрват към рампата със своите фотоапарати! Фоторепортерите са 17 – изброих ги внимателно. И всичките щракат като луди! Заслужава си. „Първи Б” е това!
Горе, на сцената, актьорите разказват убедено: „С буквичката „И” почва най-любимата ми дума – „Игри”! „Поклон пред вас, учители любими” – пее следващият клас. „Знамето ни е трицветно” – още по-следващият.  „ Хубаво е в Първи клас” ни убеждават поредните  дебютанти.  Хубаво  е,  как да не е... Веднага се записваме, ако можеше. Нали „Всяко нещо най-прекрасно се нарича първокласно!” Третокласниците наблягат на нещо, което е дефицит при българина: „Моля, извини” и „Благодаря ви” – с тези думи си истински човек!”  Смугло атлетично момиче със синьо цвете в косата и дяволити очи танцува някакви свои си танцови стъпки, докато пее песента... По едно време някакви зрънца, орехчета, ефирни малки розови пеперуди се юрват на сцената. Балерини! „Лебедово езеро”. С невероятно старание,  сериозно и отговорно до плач, ни карат да викаме като на мач – „Браво, наш,те, Браво!”
Усещам се изтощен от толкова красота, енергия и таланти!  Не знам как не са паднали от умора учителите, докато научат тези деца на всичко това и как са се справили с репетициите самите деца. Изглежда им е харесвало. Даже е безспорно.  Когато човек обича – силите са му двойни.
Танцова формация „Хорце” гони професионализъм.  Ирина, ръководителка на Ансамбъл „Хоро”, знае как се постига това отрано. После идва ред на пианото. Слушаме „Ода на радостта”. Това е прелюдия към най-значимото събитие на деня за осмокласниците: генералният консул Валентин Дончев и класната наставничка на випускниците им раздават  дипломите. Най-големите, най-първите ученици на „Джон Атанасов” пеят „Един неразделен клас...”
Край!  Тържественият концерт свърши. Струва ми се, че за всяко дете, за всеки ученик може да се напише книга. За училище „Джон Атанасов” – Епопея за незабравимите приятели и учителите,  с които заедно си се учил на „Българското” в добрият стар американски град Чикаго.
Връщам се у дома и препрочитам как нашият сънародник се е трудил над компютъра. Казвам си, макар и с лека усмивка, защото пътищата на човешкия прогрес са наистина неизвестни: „Да, много е вероятно, че без Джон Атанасов нямаше и Бил Гейтс  да го има с неговия световен Майкрософт. Нямаше да четете и в този вестник, колко му отива на това хубаво училище - това велико име. Защото и вестника го правим на компютър... 

Училището и Боянка Иванова. Из страниците на историята

... Петнадесетина са учениците, които в началото на века, /колко сериозно звучи това!/ в учебната 2001-2002 започват да учат четмо и писмо по български в новия комплекс на Българската Православна Църква „Света София” –  Дес Плейнс, Чикаго.  Отделено им е едно  помещение и по образ и подобие на още по далечно столетие легендарната класна стая става покорна служителка на всички възрасти и учебни старания у гостите свои. Когато се пропуква по шевовете си – ангажират апартамент. Но хубаво хваналият се корен продължава да расте буйно, стават събития, аматьорското училище се лицензира и има вече статут на държавна институция, даваща нормални дипломи на изучилите. И тогава  Бояна Иванова ги отвежда на нова място. Непознато досега по площ и условия за обучение на българските ученици по нашите емигрантски места. Наемат се цели 10 кабинета и каквото още трябва в една от сградите на De Paul University – Des Plaines. Сега тук се учат 145 ученика от 17 преподаватели.
Деца с късмет познавам, тръгнали по житейския си път с прекрасен старт, защото са случили на умни и талантливи педагози. Прихванали от тях зрънцето  мъдрост и умение, което му трябва на човек за да развие дарбите си и направи нещо добро в живата си, те ги помнят винаги. Боянка Иванова  ще бъде запомнена от мнозина. Израсла в пловдивски род с много математици, в добре познатата пловдивска гимназия „Иван Вазов” тя леко изневерява на семейните традиции, но не съвсем. Става педагог, но вече във филологията  –  български, английски и руски, които учи и специализира в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, после и с две допълнителни годишни  квалификации – в Пушкинския университет, Москва и Нейшънъл Луйс Унивърсити – Чикаго. Била е учител и директор на пловдивско училище, от 15 години е учител в американско училище, малко по-късно  – и в Българското училище.
Всички преподаватели в „Джон Атанасов” задължително имат учителска правоспособност за България и добър стаж в учителската професия. За успехите особен дял имат и родителите, които са здравата основа и сигурност на училището. „Те повярваха в нас - казва Бояна, - разбраха и възприеха напълно необходимостта децата им да запазят българския език,  получи се здрава спойка и заедно с тях успяваме да направим много полезни неща. Продължаваме  заедно това, което започнахме с голяма любов и надежди. Нашето общо дело – дълбока мотивираност у децата да знаят своя родов език  и да познават българската история и култура е общо удовлетворение и за нас, учителите и за родителите.
Най-големият успех на училището ни е това, че нашите възпитаници знаят добре да четат, пишат и говорят български език. Те се справят отлично със стандартните тестове на роден език, история и география, печелят литературните конкурси на Държавната агенция за българите в чужбина, както и художествените конкурси „България в моите мечти”. Всяка година нашето училище има  нови награди.
Сред последните интересни активности на учениците  е тяхната страст да намерят и опознаят реалните факти от живота на българските емигранти в края на 19 век и през миналото столетие. Освен събирането на писмени материали те филмираха много факти. Само преди дни получиха и награда за филм, представен на тазгодишния фестивал на исторически филми, организиран от Министерството на образованието и науката и Фондация „Петър Детев” и Държавната агенция на българите в чужбина. Състезавахме се с продуцентски компании и филмови къщи, с творци от националната и други телевизии. Сценарист на филма е Боянка Иванова, помощник сценарист Елена Липкова режисьор Мария Илиева.
Бояна Иванова е наградена с Паметен медал „Иван Вазов” от Държавната агенция за българите в чужбина през 2006 година. Дипломата на министъра на културата за училище “Джон Атанасов” Вежди Рашидов е сред призовете за тазгодишния 24 Май.  Училището е носител на Паметен медал „Паисий Хилендарски” за постижения в родолюбивата дейност по опазването българския език и самосъзнание у младите имигранти.
Идеята за създаване на Асоциация на българските училища в САЩ и Канада  възниква у Бояна по време на Втората среща на българските медии, чиито домакин през 2006 г. беше Чикаго. На кръглите маси, организирани по-късно от ДАБЧ, се решава  да се обхванат всички български училища в чужбина. Главната цел на Асоциацията е да се синтезират проблемите на българските училища в чужбина и да бъдат решени те практически и ефективно. Изучаването на български език е конституционно право на българските граждани и държавните институции бяха и ще бъдат винаги силно алармирани да изпълняват своите задължения. Като резултат е съставена и въведена за пръв път през тази година програмата  „Народен език и култура зад граница” от МОН, която подпомага с до 50 процента от всичко необходимо по обучението в българските училища в чужбина. Следващото е да се даде статут на българските училища зад граница, чрез включване на държавата,  което ще  регламентира дейността и съществуването на училищата за постоянен период от време.  Асоциацията участва в традиционните конференции в България,  на които излага и поставя на обсъждане проблемите при обучението на децата зад граница.  Първата такава среща бе в Парламента, втората – в Националния музей в София, третата – в Софийския университет „Климент Охридски”.
Непрестанната помощ с учебници и помагала допринася за разцвета на българските училища и разпространението на българския език в различни краища на света, където има жадни за просвета сънародници.

Климент ВЕЛИЧКОВ,
специално за  „България Сега, Bulgaria Sega, www.bulgariasega.com
Снимки: Eurochicago.com