Форт Ларами – късче от „Дивият запад“

Начална страница | Интересно | Българи в Транспорта | Форт Ларами – късче от „Дивият запад“
image

За професионалните шофьори малкото градче в щата Уайоминг е свързано с неприятните асоциации за каране при тежки зимни условия и за стръмни планински пътища през лятото. Няколкото трък-стопа в тази локация предлагат известен комфорт и закрила от евентуално лошо време, както и една възможност да се опознае малко по-отблизо Ларами –  една от емблемите на „Дивият запад“.
Това място е нещо като паметник или по-скоро епитаф за тези мъже, жени и деца – индианците от племето Сиукси, които в епична съпротива са загубили битката с белите преселници и войници настъпващи от изток.
За 46 години от създаването си когато е бил построен от трапери, до 1890 г. когато най-накрая е бил напълно изоставен от армията, би могло да се каже, че Форт Ларами  е бил най-важното заселено място между реката Мисури и тихоокеанското крайбрежие. През всичките тези години той е бил единственото островче на цивилизация в огромното море наречено „Американска прерия“, – място за търговия със стоките на траперите и ловците, щаб-квартира на армията, спирка предлагаща закрила на хилядите заселници отправили се на запад по маршрута наречен „Орегон трейл“.
Годините на неговото съществуване точно съвпадат с упадъка и разгрома на индианските племена от северно-американските прерии, Сиукси, Чайени и Арапахо. Историята на този форт е трагично преплетена с трагичната съдба на някога гордите индиански племена, които са били обречени още от момента на пристигането на първият трапер.
Те не са имали късмета за бърза и милостива смърт. Това е било една дълга и смъртоносна агония, като едната ръка на белия човек е давала когато гордите индианци са били послушни, а другата ръка е използвала нож или пушка в случай, че „диваците“ са били достатъчно глупави да се съпротивляват при отнемането на земята им за жълти стотинки.
В този процес много често индианците са били предавани от собствените им вождове, в други случаи предателите са били сред емисарите пратени от „Великият бял баща“, уж за да им помагат.Без значение на  обстоятелствата – почти винаги те са били безпомощни да се защитят.
Независимо че една от основните причини за трагедията на индианците от Великите Прерии е алчността на белият човек, имало и други фактори които са допринесли до неизбежното отнемане на земите им: войниците-кавалеристи, които са предпочитали войната с индианците пред убийствената скука на монотонният и еднообразен войнишки живот, когато са затворени в укреплението, прекомерната употреба на уиски и от двете враждуващи страни, безпощадното изтребване на бизоните или „уантон“ както са ги наричали сиуксите, които са били основният източник не само за храна, но и за много други основни средства за тяхното съществуване.
Отначало първите бели ловци и трапери са проявявали уважение и разбиране към начина на живот на индианците. В много случаи те дори са станали членове на техните общества. Когато обаче са били установени маршрутите (трейлс), по които са започнали да прииждат безбройните заселници, се е появила една съвсем друга порода хора – същества безскрупулни, зли и алчни, готови да убият и родната си майка за земя или богатство, като много често са замаскирали всичко зад фалшива религиозност. Те са гледали на индианците като на една досадна пречка, която е трябвало да се отстрани по най-бързия начин.
Точно те са били тези, които са убивали бизоните, като са отрязвали само езиците и са оставяли останалото месо да изгние само и само то да бъде взето от индианците, точно те са били тези, които са извършвали провокации и убийства, а после са викали армията, за да ги защитава от „нецивилизованите диваци“. Както е лесно и да се досети човек, точно те са и тези при които се е озовала в крайна сметка и земята на индианците. Нищо не е било в състояние да спре безчинствата и престъпленията. Те са ставали по всякакъв възможен начин – с убийства, с фалшификации, с подписване на недействителни договори от сомопровъзгласили се вождове, които въобще нямат право да представляват когото и да било.
И въпреки всичко, гордите племена са успявали да накарат белите заселници да се чувстват сигурни само когато са затворени зад стените на Форд Ларами. Краят идва едва когато индианците са започнали да купуват „огнената вода“ – уискито на белия човек. Това се оказва абсолютно пагубно за тях, като ги разрушава морално и социално и ги прави неспособни да се съпротивляват на потока от несправедливости.
Последният удар за Сиуксите и другите индиански племена от североамериканските прерии са кратките, но интензивни войни през 1870г., когато някогашните воини свикнали на свободата на отворените пространства са превърнати в просяци затворени в резерватите.
Когато е бил изстрелян и последният куршум, Форт Ларами е бил затворен заедно с тази тъжна страница от историята за създаването на модерната Америка.
Сега животът продължава и нова вълна пришълци нахлува по тези места, но този път вместо коне, те са яхнали ултра-модерни камиони, отново преследващи нещо което не съществува извън човешкото въображение, но и нещо, което са принудени да имат, за да осигурят семействата си – парите.
По местата където някога суровите бури на Уайоминг са затрупвали със сняг хората, опитващи се да се доберат да някое местенце на завет на път към американската мечта, сега последните каубои – тръкърите слагат с премръзнали ръце вериги на гумите на камионите си, само и само да се измъкнат от прегръдката на природата, която „Великият бял баща“ все още не е могъл да вкара в резерват.

Успех!

Чанита и Тодор Паунови, Чикаго
в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7