Калина Томова

Начална страница | Home | Калина Томова
image

Калина Томова е родена в града на Южна пролет - Хасково. Завършва  Икономически университет Варна, икономист-счетоводител и педагог. Работила е като икономист, преподавател, счетоводител, държавен случжител. Пише поезия, импресии, проза. Има публикации в печатни издания в родния си град във в-к “Хасковски вести“, “Шипка“,  “Новинар-юг“ – 1992-2008 и публикации в електронните литературния сайтове “Откровения“ (под името klemenTINA) и “Книги нюз”.
Пристига в САЩ в началото на 2008. От май 2008 е кореспондент на в.“България Сега“ от Кливланд, Охайо, а от декември същата година – от Чикаго. Освен интервюта и репортажи от събития на българската общност, публикува и лично творчество. Съосновател на литературен клуб “Българско слово“ в Чикаго през месец юли 2009 г., а от април 2010 г. е секретар на СБП в САЩ и по света.

 

Полет над себе си

Калина Томова, 2008
Никой не знаеше коя е. Никой не знаеше през какви превратности я прехвърли живота й. Колко време мина оттогава? Има ли значение, те така или иначе няма да научат... Няма кой да им каже. Най-малкото тя смяташе да го стори. Защо? Има ли смисъл? Всеки е потънал в своето собствено объркано ежедневие, всеки изживява някаква лична драма и води битките си с този живот – понякога толкова суров, че ти взема дъха. Така че, какъв смисъл има да открива завесата?
Може би, най-доброто оръжие срещу цялото безумие на случилото се, бе да грабне перото в ръцете си, да заключи вратите на изтощеното си съзнание и да потъне в своя свят – онзи въображаем свят, който успяваше да я спаси, все още...
А навън слънцето грееше в летния си блясък с пълна сила!
Само ако можеха да си представят къде се намира, къде я запрати съдбата! Но какво значение има коя е, къде е, какво й се случи? Все едно... Остави назад всички въпроси, защото те така и нямаше да намерят отговор. Захапа крайчеца на устните си (правеше го несъзнателно, вероятно като някакъв своеобразен вид настройка, въведение в другите измерения), подтикна мисълта си по-бързо да поеме курс към висините, където никой не можеше да я последва и обезпокои, поне засега и... дръпна завесата.
* * *
- Здравей, ти коя си?
Нещо настръхна в нея. Започва се пак. Разпити, разсъбличане на душата – до голо... Защо ли? Кому е нужно отново да й причинява това страдание?
- Но ти се плашиш, защо?
Огледа се безпомощно, нещо не беше наред. Гласът й от стрес се изгуби в гърдите. Мълчеше така, все едно никога в живота си не е говорила. Че как ли и да отговори? Не знаеше дори на какъв език, както не знаеше къде се намира. Тогава проумя, че не чуваше глас, а само въпросите. Не чуваше в онзи познат смисъл, а разбираше какво й говорят. Ужас!
- Някак лошо започна, а не исках да те плаша. Не бой се! Исках само да се запознаем. Защо се страхуваш от мен? Та ти дори не ме познаваш!
“Хм, как ли бих и могла?” – мисълта й започна да се оживява.
- Точно така, няма откъде да ме познаваш. Досега не сме се срещали.
“Но,... дали проговорих? Казах ли нещо или... по-лошо, все едно някой чете мислите ми?”
- Да, точно така.
Съзнанието й този път пропищя ужасено.
- Моля те, успокой се, опитай се да се концентрираш, да събереш мисълта си в една точка и ще успееш да ме забележиш... Аз съм до теб.
Не, не и не! Колкото и да бе богата на въображение, това не можеше да се случва на нея! Явно сънува поредния кошмар. В последно време бе често явление. Особено след драматичните промени в живота й. Опитваше се да ги потулва, да ги пропъжда от себе си. И бездруго имаше върху толкова неща да мисли, нямаше кога да обръща внимание на тъпи кошмари от гадните сънища. Но това сега... бе по-различно.
- Явно не искаш да се повдигнеш над себе си, явно преценката ми за теб е била неточна – продължи някак тъжно непознатата мисъл да попива в нейното объркано съзнание.
- Но,... аз не разбирам – позволи си да отклони мисълта си в някаква форма на диалог с... С кого ли всъщност се опитваше да разговаря? Може би със себе си? Господи, дотам ли бе стигнала? Да разговаря сама?
- Слушай сега, по-точно разлюлей мисълта си – продължаваше да пропуска чуждите мисли. – Ти можеш да ме разбереш. Знам, че съм тук не случайно, а защото имаш нужда от мен. Успокой се и нека поговорим. Ей така, по човешки, ще се държа на нивото ти.
- Но... Да не искаш да кажеш, че и човек не си? – косата й би се изправила, дори ако имаше къдрици.
- Аз съм... Всъщност, какво значение има точно какво съм? Та ти си обградена постоянно с толкова хора! И какво? Това прави ли те по-спокойна, по-щастлива? Не е ли по-важно да има с кого да си поговориш искрено, без лицемерие, без фалшиви усмивки, без задни мисли? Познаваш живота и хората! Колко приятели или тези, които твърдяха колко много държат на теб и те обичат, се отнесоха с теб като с парцалена кукла? Нима не те болеше от предателства и некоректни постъпки на хора, които заставаха на пътя ти? Защо е толкова важно за теб да бъда точно човек?
- Защото... – Мисълта й вибрираше, искаше й се да заплаче. Но не от обида и не от страх. Не! Нещо докосна сърцето й, проумя правотата на думите. Животът й бе пълен с провали, благодарение на човешки същества, като нея самата – близки, обичани. В този миг си даде сметка колко жестоки могат да бъдат хората. И я заболя. Тази безумност я разтърси – хората да не могат да общуват помежду си човешки, а да се самонараняват и дори да се избиват – както буквално, така и да погубват душите си с думи, с омраза, с гнусни постъпки. Не само своите, а и тези на себеподобните си.
- Сега проумя ли, че не е важно какво представлявам, какъв образ имам, а каква е мисълта ми, защо съм тук?
- Не, все още не, както не знам с кого разговарям или по-точно с кого си въобразявам, че разговарям.
- Е, и това е напредък! Започваме някакъв диалог!
- Не разбирам ...
- Не се опитвай да разбереш. Отпусни се, нека поговорим. Да се върнем в началото – питах коя си?
- Как коя съм, нали можеш да четеш мисли, нали каза, че си тук, защото имам нужда от теб?
- Да, слушала си, все пак, с внимание. Така е. Почувствах, че се нуждаеш от този разговор, долових го и те намерих, но това не означава, че съм наясно с досието ти. Сега звучи ли ти в чисто човешки аспект?
Идваше й да се разсмее на глас. Тази дума в последните години бе така остаряла и загубила тежест в съзнанието й, че освен смях, не можеше да предизвика друго усещане.
- Да, получи се! Щом се смеееш, значи се движим напред и ще успеем да направим спокойна комуникация. Защото, ако продължаваше да се страхуваш от мен, би било редно да те оставя и да си тръгна – така, както дойдох – неусетно и бързо. Не понасям насилие, а и не е позволено да го прилагам. Нашата форма на живот отдавна е надживяла това.
- Значи, ти наистина не си човек?
- Нали ти казах, това няма никакво значение.
- Но как разговаряме?
- Та ти усещаш! По друг начин. Но и това няма значение. Важното е, че разговаряме. И че се разбираме. Съгласна ли си?
- Може би имаш право...
- Не става дума за право, това също е човешко понятие. Всеки е свободен да се изразява и да общува така, както намери за добре, стига да има взаимност. Но ако другият не е готов, ако не желае, никой не трябва да противоречи на волята му. Сега съгласна ли си да поговорим?
- Защо не! Да опитаме... – авантюристичното в душата й се пробуди и реши да пробва. Толкова безумия бе извършила в своя живот! Колко пъти повери сърцето си на сигурни хора, такива, които й декларираха всеотдайност и обич, а после я смачкваха с лека ръка, предаваха сърцето и мечтите й, преследвайки своите цели... Какво ли повече би могла да загуби? А и кой би научил? Никой не знае какво й се случва. Както никой не знаеше какво преживя напоследък... и как оцеля.
- Питах коя си?
- Добре, ще ти отговоря! Аз съм... някакъв вид човек, един такъв по-особен, по-трудно вместващ се в реалния свят, където пребивава. Една издънка на онзи далечен романтичен и наивен екземпляр, живял кой знае в кое хилядолетие или, може би, все още неосъществен като проявление в човешкия род... Като опитен екземпляр, пробна серия, създаден за да бъде тестван на издръжливост, адаптивност и знам ли още какво... Повече какво да ти кажа? Това съм аз.
- Интересно! Много странно представяне си направи. Но, вероятно имаш основание, щом го чувстваш така. Приемам. И сега? След като си разбрала всичко това, как мислиш да продължиш?
- Ох, не питай такива неща! Какво бих могла да отговоря? Та ние тук знаем толкова малко! А и не сме от твърде напредналите, за да успяваме да предвиждаме бъдещето, да знаем кое е най-доброто за нас.
- Я не се прави на интересна! И бездруго знам, че си такава. Исках ти да разкажеш, ти да ми покажеш досега какво си разбрала, какво си проумяла и как смяташ да излезеш на друга пътека.
- О, че ти много знаеш! Странно, каза го по най-точния начин – вероятно  наистина трябва да излезна на друга пътека, защото тази, по която вървя, ми се струва без изход, като задънена улица. А изглеждаше така обещаваща! Дори се намериха хора да ми завидят за невероятния късмет. Искаше им се много те да бъдат на моето място. Дотолкова, че се позабравиха в унеса си и отвреме навреме си издаваха мислите. Но ако знаеха, само ако знаеха какво ме очаква, никога не биха дръзнали, дори и скришом от себе си, да прокарат подобни мечти в мисълта си...
- Да, знам какво искаш да кажеш... Човечеството ще израсне и над това. Завистта ще изчезне някога от лицето на земята и хората ще имат друго мислене, други стремежи. Всеки ще може да постига, каквото желае, ще има въображение да си създава сценарии и сам да играе главната роля в тях. Всичко ще зависи от умението му на добър сценарист. И ще има стремеж за развитие, защото не би могъл по никакъв начин да краде чужди сценарии.
- Мислиш ли? Би ли могло някога това да се случи? Хората дотолкова да се променят, че да живеят само по свои сценарии, а не да бъркат в живота на другите? Звучи немислимо към днешния ден...
- Така ти се струва, но ще се случи. Както е станало с нас, живеещите по други закони. Всъщност, законите са еднакви навсякъде и са общовалидни, но не винаги и не всички са ги изучили и прилагат. Но ходът на развитието е възходящ и необратим. Рано или късно цивилизациите стигат до това разбиране. Всичко с времето си! А ти? Кажи ми сега, накъде ще поемеш?
- Аз ли? Аз... Да, накъде...? Имам ли избор?
- Естествено, избор винаги има, както и пътища! Когато си мислиш, че няма пред тебе врати, когато си мислиш, че си зазидана и не можеш да помръднеш наникъде, какво ти остава, за да се измъкнеш, за да продължиш?
- Какво? Може би нищо... Може би някой  следващ живот...
- Помисли!
- Мисля... Но не знам...
- Ще се предадеш ли сега? Ти знаеш къде си, знаеш какво ти се случи. Малцина знаят това, което преживя душата ти, но ти знаеш. Както знаеш, че оцеля! И че ще намериш изход!
- Но как?
- Не ме карай да ти казвам неща, които си доловила сама. Как, как?... Ами когато няма пред мисълта ти никакъв път, ще си го измислиш сама! Ще я повдигнеш в полет, за да го откриеш и да поемеш по него!
- Бих ли могла?
- Как мислиш? Всеки може, стига да пожелае! Не да окайва съдбата си, а да помисли как да надскочи себе си, своите познати възможности и да полети, докато... намери новия път!

* * *
Никой не знаеше коя е. Самата тя понякога не се познаваше. Къде ходи, откъде се върна? Къде беше всъщност? Огледа се. Слънцето все още светеше с ярки искри и обливаше финала на летния ден с причудливи отблясъци. Това, което й се случи, бе като далечно ехо... Знаеше, че ще се справи! И този път! Независимо кой какво смята за нея, независимо кой какво беше скроил за себе си.
Намираше се далече, толкова далече, че много хора бяха пожелали да са на нейно място и това да се бе случило с тях. Но те не знаеха ада, през който премина душата й. Как ли биха могли? Тя бе по други земи! Предложиха й частица от рая! Така смяташе! Така мислеха всички! Но дали раят не е просто една илюзия? Една измислена територия, за която мечтаейки, хората да спасяват душите си? А адът – да, той е тук, толкова близо до нас, че живеем, потопени в него, без да съзнаваме...
И все пак, ако можем да се повдигнем над себе си, да дадем на душите си да полетят, може би бихме открили пътя към рая? Кой знае...
Някой беше й казвал нещо за полета... За пътя, който всеки трябва сам да открие за себе си, дори да изглежда, че няма никакъв изход напред...

Тя грабна перото и отключи вратите пред своето въображение, където все още успяваше да намира спасение...

 

Кръговрати

Калина Томова
Късна есен е. В студеното утро дърветата бдят с вледенени ръце, храбро изпънали фигури – като статуи в праисторически древен музей. А в нозете им – разпилени, безжизнени, в безпорядък листата лежат, като отхвърлена, плашеща истина. Прехвърля първият сняг. Студът, сякаш жадна пиявица, ненаситно в телата забива хобот и изсмуква с наслада стаеното късче от лятото, нашето, приютено в сърцата ни с много любов.
    Уморени сме. В житейски несгоди потънали, на светлинни години отблъснахме свойте мечти. От фантазьори наивни в мълчаливи скали се превърнахме. С посивели души.
    Късна есен е. Но животът обрулен не спира дотук! Ветровете, бездомните птици, дърветата ще пребродят безмълвно и смело самотния есенен път. Поумнели, от природата сили почерпили, ще надмогнем страха, сивотата на своите дни и подвластни на непреклонния ход на сезоните – вечните, ще погледнем към своите мисли с нови очи.
Просветлени, от бели снежинки пречистени, ще преминем през пролетен нежен цъфтеж, за да можем, до лятото плодно достигнали, на света и от себе си нещо с любов да дадем!

Късна есен е. Но декорът е жив, макар уловен като в кадър от филм! В него сме ние, самотните птици, дърветата, преосмислили себе си, кръговрата в сезоните и своите дни!

Необятност


В огромните космични измерения
животът ми е като фин прашец –
печално дребен, пълен с изкушения,
създаден от великия Творец.

Захвърлена сред бляскави галактики,
душата ми с надежда търси път.
Потънала в плътта на необятното,
с любов извайвам свой уютен кът.

Забравила размера и мащабите,
законите на този макросвят,
градя наивно крепости и замъци
с надеждата мига да съхраня!

 

* * *
Моята същност –
една изненада,
крепяща се, зная ли как,
пребивана,
мачкана,
хулена,
давена,
отново се вдига на крак!

Какво ли въздига ме,
недоумявам.
Ранена от сетния срив,
пак права съм,
движа се,
плача
и страдам…
Но още духът ми е жив!
 

Настроение


Безсънни нощи.
Пълнолуние.
Небе безмълвно.
Пустота.

Душата - гола.
Празнодумие.
Крещяща болка.
Самота.

Врата без изход.
Нямо бродене
от пусто в празно -
до безкрай.

Издирван смисъл.
Преоформяне.
Потайна капка
от сълза.

Море безводно.
Стрък - фантазия.
Уханно цвете -
на екран.

Любов на книга.
И отдаване
на сън - наслада …
Тишина.


 
* * *

Бях необятност
    в морската стихия.
Бях бяла пръска
    в гребен на вълна.
Бях песъчинка
в крехка раковина.
Бях нежен бисер
в мъничка сълза.

Бях цяла вечност
в капчица вградена.
Бях светлина
в космическия мрак.
Бях влюбен полъх
в тайнствена вселена.
Но в мислите си
само твоя бях!
 

Илюзия


Може би те усетих,
може би те измислих,
може би надцених те,
но знам,
че те имах до мене,
макар и неистински
и чрез тебе през дните
живях.

Нощем бродех до тебе,
денем тайно надничах
към лицата, вървящи
край мен –
да открия човека,
за когото “обичам”
ще е повик за вечност,
копнеж…
 
* * *
Стига ми и мисълта
за някакво вълшебство…
Потънала в безмълвието
на безбрежното море,
пречиствам се
и се зареждам
пак с надежди
за нещо трайно
и красиво,
което някога
и някъде
на моя път ще спре!
 

Имаше човек…


Имаше човек,
“здравей” с когото можех да си кажа винаги,
когато мрак сковеше делника ми труден…
Имаше човек,
към който мисъл устремявах в мигове,
когато в длани ме трошеше и прегазваше ме скуката.
Имаше човек,
за който смятах, че съм някаква потайност,
спусната от космоса в частица от живота му.
Имаше човек,
с когото можех да мечтая до безкрайност,
да обсъждам абсурдността на времето и да говоря.

Имаше човек…
Изчезна като облак тих. Стопи се в необятното
пространство от вселени – черни, чужди, изолирани.
Имаше човек,
за който ще се моля да пребъдне чрез мечтите си
и да не затваря плътно тънката врата
на крехкото приятелство,
което тайничко, без предисловия и без условия
е посетило босоного,
тихо и на пръсти дните му.
Имаше човек…
Дано успея някак си да съхраня следите му!
 

Равносметка


В живота си те имах
за малко и отдавна –
като кристален въздух –
свеж и чист!
Но времето отмина
и в две посоки тласна
съдбите ни със устрем
поривист.

И днес сме тъй далечни,
два пътя с теб поели –
забързани, транзитни,
без престой.
В житейските проблеми,
с души изпепелени
потънахме без изход,
в ням застой.






Оценете тази статия
3.67

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (2 направен):

Йордан Детев на 13 Октомври, 2011 11:59:38
avatar
Пиши поезия. Тя е концентрирам кара те да бдиш над всяка дума, оформя стройно мисълта ти... и дано един ден и прозата ти се зарази от тези качества, които отглеждаш в поезията си...
Съгласен Несъгласен
1
Aneta Stoyanova на 13 Октомври, 2011 05:43:23
avatar
Strahotna si Kalina, mnogo mi haresva tvorchestvoto ti! Borbena i s pogled kum uspeha, viarvam ste postignesh me4tanoto.
Съгласен Несъгласен
2
общо: 2 | показване: 1 - 2

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7