Сливи за смет...

Преди близо три седмици (на 21 юни, 2008) най-големият ежедневник в Чикаго „Чикаго трибюн” отдели цяла страница, посветена на България. Мястото на статията бе в секцията за туризъм. Но нито жанра на написаното бе „статия”, нито съдържанието и имаше връзка с туризма на страната ни. Това „кисело есе” е творение на кореспондента Тим Джонс, който сам разказва, как се е домъкнал до България. Воден от чист прагматизъм, г-н Джонс посетил сина си, който преподава в София, тъй като било време да му пращат поредната пратка барбекю сос и не се били виждали от миналото лято. Та г-н Джонс съчетал полезното с приятното, в резултат на което даже написал нещичко и за вестника. Колко приятно е било посещението му е въпрос, който се подлага на дълбоко съмнение. Броени часове след публикуването на „очерка” коментарите в интернет форума на вестника се появяваха като „гъби след дъжд”. Възмутени и огорчени сънародници се надпреварваха да защитят и опровергаят „статията” на Тим Джонс. Не че половината информация, която той дава, не е точна...Просто мястото на това есе не е в секцията за туризъм. Литературният подход на г-н Джонс е дразнещо критичен, арогантен, саркастичен, на моменти и обиден. Не че той няма право да излее лошото си настроение и да напише ироничен пътепис за „Приключенията на г-н Джонс в България”, той просто е похабил ценно медийно пространство в секцията за туризъм. Защото тази секция има за цел да представя различни страни, кътчета из света, представляващи интересна туристическа дестинация. В повечето случаи, кореспондентите разказват за природните забележителности, културните обичаи и нрави на мястото, курорти и любими на туристите градове. Но не и в случая на г-н Тим Джонс. От неговия пътепис става ясно, че той е посетил точно два града в България – София и Велико Търново. Най-вероятно е изкарал не повече от седмица в България и не си е подготвил добре домашната работа преди да седне да си напише статията.

Но нека да започнем от самото начало:

(Велико Търново) „Нагоре-надолу по виещите се, калдъръмени улички на този древен град, хиляди черно-бели преснимани листове (бел.ред. некролози) с лицата на умрелите са закрепени по дървета, стълбове и сгради. Повечето от тези хора са починали от доста време насам. Някои са починали преди години, но техните роднини на този така наречен „град на Царете” и други градове из цяла България пазят измачканите , пожълтели известия за починалите, сякаш да напомнят на приятели и съседи да не ги забравят”.

Колко по-подходящ, весел и жизнерадостен подход от този да започнеш интродукцията на очерка си за една държава с акцент върху печалния факт за съществуването на некролози и тяхното разпространение. Повечето туристи се впечатляват как средновековната българска столица Велико Търново е разположена живописно по стръмните брегове на река Янтра в най-красивите предбалкански дипли на Стара планина; говорят с възхищение за амфитеатрално наредените къщи, археологическите паметници и възрожденската архитектура, околните Преображенски, Калиновски, Калифаревски манастири. Но г-н Джонс започва с образно описание на пожълтелите некролози и оттук до края симптоматично обрича тона на есето си- то звучи мрачно, тягостно и печално.

„Но това не е нужно в страна, в която много малко е забравено...Българите помнят отоманските турци, които владели страната пет века; помнят руснаците, които изгонили турците преди 130 години; помнят македонците, които живеят в съседната земя и повечето българи си мислят, че тя е тяхна; помнят и руснаците, които прокарали тоталитаризма преди 20 години, но и той като некролозите по дърветата, остава в столицата София под формата на огромни, разрушени паметници на провалилият се комунистически експеримент. В други страни комунистическите паметници са свалени, придружени от поздрав на възторг ”

Авторът продължава да бяга от някак изцяло изоставената задача да предложи туристическа информация за държавата ни, но демонстрира исторически познания. Г-н Джонс демонстрира лоши познания по история на България, интерпретира грешно последните и излага себе си чрез остра липса на информация. Той може би не е чул или разбрал, че най-големият символ на комунизма – мавзолеят на Георги Димитров бе разрушен преди десет години в опит да обърнем гръб на миналото, както също и други „символи” на комунизма са били премахнати из цяла България. А тези които все още не са е поради липсата на пари за тяхното разрушение.

„Това е тъмна, очарователна и за съжаление забравена страна, с размера на Айова, балканска красота, със заснежени планини и тучни зелени ливади. Тук несъмнените сили на Новия свят се срещат с инатия Стар свят, очертан от каруци, овчари, склеротична и корумпирана управляваща бюрокрация и икономика, които в по-голямата част изостават от старите братя на Източния блок.”

Най-сетне между другото кореспондентът засяга природните забележителности под формата на съобщение, че имаме планини и ливади, в оксиморонно-противоречащо си, почти глупаво определение „тъмна, но очарователна страна. За да може веднага да продължи в същия негативен дух и да пробута още политико-икономически познания.

„Не идвайте в България, ако търсите лъскава европейска елегантност, осеяна със “Старбъкс” и всички тези западни, туристически снаряжения, които правят пътуването ви удобно и спокойно.”

Кореспондентът продължава с лошата реклама и лошия си вкус за подбор на сравнения.

„Дълго време в безредие, България е нещастна жертва на ненаситно воюващи съседи. Римляните, византийците и турците се редували да владеят България, последвани от руснаците, за което любопитно, българите нямали нищо напротив. Между другото, страната направила няколко лоши избора, поддържайки Германия през двете световни войни. „Златния век на България”, когато българските ханове управлявали по-голямата част от Европа, е далечен, далечен спомен. Почти изглежда, че единствената нация, която не е минала през България е Уол март (Wal-Mart).”

В този абзац тонът на г-н Джонс преминава всички граници на благоприличие – последното изречение на историко-политическите му разсъждения обиждат директно хиляда и триста годишната богата история на България с нелепото сравнение „само Уол Март не е владяла България”. Авторът Тим Джонс демонстрира оскъдни исторически познания, допуска груби фактологическа грешки, като че България никога не е била владяна от римляните и “Златният век” на България е неправилно преведен “Golden Age” вместо “Golden Century”, характеризиращ възхода на просветата и културата през управлението на българските царе, а не ханове по това време. Явно той толкова е бързал, че дори не си е направил труда да порови из българската история с Гугъл.

„ За туристите България може да бъде объркваща. Когато си поклащаш главата хоризонтално, означава „да”, а вертикално означава „не”. (Както и да е, поклащайки пръста си хоризонтално, означава „не”). Да разбереш, запомниш или дори да откриеш софийски улични знаци, написани на кирилица, е огромно предизвикателство. Ориентирайте се по билбордовете: надясно при Самсунг и наляво при Хюндай. Ако стигнеш до билборда с високата руса в жартиери, си отишъл твърде далече.”

Нужно ли е да отделяме толкова медийно пространство на факта, че в чужда държава, с чужда азбука за посетителя е трудно да се ориентира. Дали в Япония всички йероглифи са преведени? Съвет: картите на английски са удобно туристическо помагало.

„Те слагат кетчуп и майонеза на пицата”

Това изречение е обособено в отделен параграф. Като че ли е толкова странно и шокиращо, голяма новина, заслужила отделен абзац. Със сигурност китайците или индийците слагат други „интересни” добавки в храната си, за които дори и не подозираме. Но вместо г-н Джонс да отбележи факта, че Софийският университет е най-древният на Балканите или да разкаже за жълтите павета, ако щеш, той се е възхитил от гастрономическите прищевки на съседната маса. Определено не всички българи си слагат кетчуп и майонеза на пицата.

„Ястията са доста семпли. Много основни ястия са яхнии, сготвени с наденица или пилешко. Пържоли се намират трудно. Истинските вкусотии в българската кухня са сладкишите, даже по-добри са салатите.”

Къде се е хранил г-н Джонс не е ясно, но едва ли е трудно да си намериш пържола в софийски ресторант или той е намерил уместно място да внуши, че поради затруднени икономически условия (може би по вина турците или руснаците) българите са станали вегетарианци и карат на салати и не могат да си позволят пържоли.

„Глобализацията и по-точно Макдоналдс, несъмнено прави каквото си иска с България, както турците са направили преди столетия. Опашката от коли пред 24/7 отворения Макдоналдс в София е непрестанен, докато превозните средства горят бензин за $5.50 на галон докато чакат за Биг Мак.”

Изключително неуместно, Г-н Джонс отново пробва творческия си талант с нелепия паралел „Макдоналдс-турско робство”. Кореспондентът погрешно внушава наличието на „Макдоналдс” в столицата за специална инвенция, „заведението” не е особено събитие в София, съществува от над 10 години и ако опашката е постоянна, то вероятно съвсем по американски и българите са научили за удобството на „бързата храна”. Дали е подходящо „Макдоналдс да бъде символ на глобализацията?

„Телевизията е „позападнена” ( идва от Запада) с „Мюзик айдъл” и собствена версия на „Биг брадър” (две десетилетия след излъчването на първото истинско шоу) и „Кой иска да бъде милионер”, очевиден въпрос в държава, където минималната работна заплата е по-малко от $100.”

С поредната проява на лош художествен, естетически вкус г-н Тим Джонс няма право да се „присмива” на закъснелите западни тип реалити шоу, защото така или иначе първия „Биг брадър” произлиза от Холандия, а дебюта на „Мюзик айдъл” се реализира в Англия. По последни данни от началото на 2008 г. минималната работна заплата в България е 220 лева или $180 като повечето домакинства се опитват да работят на няколко места.

„Както и да е , пътят на тази физически и културно недодялана част от югоизточна Европа към запада се извървява със скорост по български, нещо като „един Господ знае” кога ще пристигне храната, поръчана в софийски ресторант. Ще пристигне евентуално.”

Деветнадесет абзаца по-късно, читателят най-вероятно е на края на силите си, очаквайки някаква смислена туристическа или поне по-обнадеждаваща информация за страната България. Разгърнатите политико, икономико, историко – разсъждения на г-н Джонс са дразнещи, едностранни и саркастични. Ако авторът имаше за задача да анализира развитието и историята на България, неговите прозрения може би щяха да имат смисъл. Но когато целта на неговата работа е да даде туристическа информация – едва ли бъдещите посетители се интересуват от гореизброените свободни разсъждения. Кореспондент Тим Джонс продължава да се придържа към общо звучащия негативен, нападателен тон с елементи на надсмиване.

„ Ако нямаше неприятности с бурето с барут Косово, София щеше да се нарича Дивия Изток на Европа. Хиляди изоставени кучета тичат на свобода в този милионен град. Падането на комунизма улесни хиляди хора при закупуването на коли, което те точно и направиха и сега паркират навсякъде, по бордюри, защото няма къде на друго място. Дупките по улиците са в съревнование с ямите по бордюрите, поддаващи под тежестта на колите.”

„Организираната престъпност наскоро привлече вниманието на Европейския съвет, който осъди убийствата на двама изтъкнати мъже, част от серията на 150-убийства в стил мафия след падането на комунизма – поредната манифестация как българите не забравят за историята си. (Осъдени нямаше). Туристическите пътеводители убедително твърдят, че посетителите не бива да се тревожат за тяхната безопасност. Всъщност, докато се разхождаш из града, трябва да се притесняваш повече от уличните кучета, отколкото от мафията.”

„Изхвърлени гуми, счупени стъкла и други боклуци се мотаят навсякъде с изключение по търговската улицата. Пространството до летище „София” може да бъде объркано за маково поле, но всъщност това е натрупване на бели торбички, които изглежда са се сраснали с бурените.”

В следващите два абзаца авторът споменава, че демографският показател в България намалява, че страната ни изнася стоки и т.н.. Дори окуражава бъдещите посетители да контактуват с местните, за да се убедят, че българите са дружелюбни, въпреки че оставят с впечатление, че са намусени.

Епилогът на г-н Джонсовите писания е най-позитивната част от есето му. Най-накрая нещо положително е трогнало сърцето му – едно кученце. Историята с кученцето стои като кръпка на стари джинси. А връзката и с туризма на България е абсолютно никаква:

„По време на вечеря с приятели в центъра на София, гледах как една жена идва на бара с нейното кученце и поставя на стол. То даже не бе достатъчно високо, за да се изравни с бара. Докато тя пушеше и пиеше, то никога не излая, то не се излигави. Седя си на столчето цял час преди да се свие на кълбо и да заспи. Преди да си тръгнем аз реших да приближа жената и да я попитам за името на изключително добре възпитаното куче, Джак Ръсел териер...”Името му е Уинстън Чърчил”, каза жената Мира, „Но вие може да го наричате Сър”. Тогава Мира попита дали сме гледали нея или кучето. „О, ние гледахме кучето” и казах аз. Пренебрегвайки този нетактичен отговор, Мира се усмихна, каза, че сме красиви и ни покани на питие”

Край.

Това е краят на есето.

Нека да пренебрегнем факта, че в статията на Тим Джонс отсъства всякаква информация за чудните планински райони, развитите черноморски курорти, уникалните автентични природни и културно-исторически забележителности. Нека да се примирим с факта, че очевидно кореспондентът е пребивавал само във Велико Търново и София или не е знаел, че българи са дали азбука на половин Европа, известни са с производството на розово масло, което се използва от големи козметични компании, дала два нобелови носители и изобретателя на компютъра.

Всичко е въпрос на вътрешно усещане, макар че задачата на журналиста понякога е да бъде обективен, но и позитивен. Нима в София няма забележителности? А какво стана с внушителната постройка на катедралния храм-паметник „Св. Александър Невски” – 3170 кв.м, централна патриаршеска катедрала на българската православна църква, визуално впечатляваща с дърворезба, иконопис и орнаменти. В крипта на храма се пази колекция от шедьоври на българската иконопис – над 200 икони и фрески. Площадът около храма, където се намира Паметника на незнайния войн с вечен огън. Зад църквата се намира гробът на патриарха на българската литература Иван Вазов. Народният театър „Иван Вазов” е друг ключов символ на столицата ни. Сградата на Народното събрание носи девизът „Съединението прави силата”- елемент от герба на България. Срещу сградата на Парламента се намира паметникът на Царя Освободител, а в съседство е и Българска академия на науките. Софийският университет „Св. Климент Охридски” е първото висше учебно заведение в България. Мавзолеят на Батенберг, руската църква „Св. Николай”, национална художествена галерия, Етнографски музей, който помещава национално богатство от костюми, накити, тъкани, бродерии, Централните хали, ЦУМ дори, Лъвов мост, НДК и още, и още местенца могат да бъдат разкрити за евентуалния турист, желаещ да научи повече за София и България. Всички тези места носят богата история, те са паметниците, които съхраняват гордия ни произход. Тези и много други кътчета от България трябваше да намерят своето място и уважение в чикагския вестник... Но в крайна сметка на кого му трябва някакво „кисело, едностранно есе”, когато ние носим тези места във вените и сърцата си завинаги!

Катя Златкова, в.”България Сега”
Забележка: Преводът на английски не претендира за професионализъм, а има за цел предаването на смисъла на български език.

Целият текст на статията от уебсайта на вестника можете да намерите на:

http://www.chicagotribune.com/news/local/chi-bulgaria_webjun21,0,6576801.story

http://www.chicagotribune.com/travel/chi-bulgaria-go_0622_rw_pm_lmvjun22,0,52108.story